Венелин Шурелов: Да видим пътя си, къде стъпваме, върху кого?

Снимки: Михаил Новаков

Интервю с Венелин Шурелов, артистът зад видео инсталацията в центъра на София, която повдига темата за видимостта на ромската общност и дискриминацията. Това е втората от серията ни градски интервенции, част от кампанията ни Love Speech срещу речта на омразата в България. Творбата беше представена по случай Международния ден на ромите (8 април). Локацията на арт акцията е до галерия “Сердика” на Женския пазар и може да се разгледа всеки ден (след тъмно) до края на месец април. Прочете и интервюто с Николай Петров (GLOW) за първата ни акция – цветен графит, празнуващ многообразието в обществото ни.

Разкажете ни малко повече за вас и опита ви с градско изкуство? 

Струва ми се, че осъзнаването ми като художник започна в момента, когато излязох от типологията на твореца, затворен между стените на ателието си. Тогава и самото прозвище „художник“ ми стана леко неудобно, като обувка, която не ти е по мярка. Излязох бос и гол на открито, първо сред природата, после по улици, площади, в разни алтернативни пространства, в маргиналното. Първото, което открих там е, че липсват всякакви инерции, а за всяко движение е необходим импулс, аргумент, причина, свързаност, комуникация. Второто откритие е срещата с неочакваното. Третото откритие са хората и тяхната откритост.

Какво ви мотивира, за да се включите в кампанията ни срещу речта на омразата? 

Анонимността в мрежата, фалшивата самоличност, подставените лица, съчетано със свръхуголемената трибуна на егото в онлайн среда, допълнително отприщи такъв маниер на говорене, какъвто никога не сме изживявали. Като следствие от това, речта на омраза се превърна в норма. За да се саморегулира системата, е необходимо да се работи върху алтернативите. Подобни кампании вършат тази работа. Личните ми наблюдения са, че гражданската опресия е много по-силно проявена от институционалната. Тя има и по-тежки последици, защото може да се прояви във всеки момент и има безброй лица. Неин единствен регулатор са личната отговорност и възпитанието, а те се превърнаха в абстракция.

Какво е посланието на творбата? 

„Лично осветление“ е на пръв поглед лек, въздушен проект. Всъщност той е изграден от светлина. Зад тази ефирна презентация стои едно тежко наследство. Моята задача е да „осветля“ една маргинализирана общност. Лицата, излъчвани от осветителното тяло, са едновременно сбор от индивидуалности, но и практично средство да видим пътя си, къде стъпваме, върху кого? Светлината е в близки отношения с мрака, тя маркира границата, подпомага достигането, улеснява виждането, все удобства, които могат да балансират общуването помежду ни. Локацията е добре подбрана, на петата минута след монтажа, един минувач възкликна: „А, наши хора.“ Да, това са наши хора.

Каква според вас е ролята на изкуството в обществото?

Огромна. Творящите хора са единственото средство за социална дисекция. Те са най-добрите диагностици на обществените болежки. С подобна претенция работят и  политиците, но съществената разлика е, че те могат да бъдат водени от корист, манипулации, рейтинг. Творците не се страхуват да носят публично вина за своята другост, да бъдат обект на присмех, да рискуват, да казват това, което мислят. Препоръчвам вслушването в техните гласове.